През последните 30 години биологичните лекарства навлязоха широко в практиката. Биологичното лекарство е обикновено голяма молекула, която се произвежда от жива клетка или нейни продукти, и която се използва за превенция, диагностика или лечение на различни заболявания, най-често туморни и възпалителни. Още през 80-те години на миналия век започват да се произвеждат биологични версии на хормони и ензими, а по-късно – цитокини, моноклонални антитела, слети протеини и други. Наречени още „блокбъстъри”, „оригинални” или „референтни”, биологичните лекарства вече заемат 19% от фармацевтичната индустрия. Производството на биологични медикаменти включва сложна серия от стъпки, които подлежат на строги законови регулации.
Огромният успех на биологичната терапия при лечението на много автоимунни заболявания е предпоставка за създаването и на т.нар. биоподобни медикаменти. През 2006 г. е одобрен първият биоподобен медикамент, а през 2009 г. е дадено определението, а именно – „силно подобен на оригиналния медикамент и без клинично значими разлики с него от гледна точка на безопасността, чистотата, токсичността, ефикасността на продукта и възможните странични реакции, което е доказано от аналитични, експериментални животински и клинични проучвания“.
Биоподобните лекарства са проектирани така, че да са много близки до съществуващите биологични. Производителите на биоподобните медикаменти трябва да извършат анализи на структурата им с помощта на най-съвременни технологии, за да се докаже, че предложеният биоподобен продукт ще има една и съща първична аминокиселинна последователност като референтния продукт.
С проучвания върху животни се оценява токсичността на продукта, а при подходяща група от хора се изследват фармакокинетиката, фармакодинамиката и имуногенността. Производството на биоподобните препарати преминава изключително сериозен контрол по отношение на примесите, стабилността и качеството на лекарството.
Освен по структурата си обаче биологичните и биоподобните лекарства трябва да си съответстват и по функция. Това може да бъде оценено чрез сравнително клинично проучване между биологичния и съответния биоподобен медикамент. За да има взаимозаменяемост между биологичните и биоподобните медикаменти, трябва да има натрупани данни, показващи, че вероятно и двата вида водят до близки клинични резултати.
Предполага се, че биоподобните препарати използват същите механизми на действие, начин на приложение, дори дози като съответстващите им биологични. От друга страна, биоподобните лекарства трябва да могат да се приложат или редуват с референтния препарат, без създаване на нови рискове от гледна точка на поява на странични ефекти или намаляване на ефикасността.
Сериозната разлика между биологичните и конвенционалните лекарства се дължи в огромна степен на сложността на молекулите на биологичните медикаменти. Това е причината произведените биоподобни молекули да имитират ефектите на биологичните препарати, но да не са никога напълно идентични с тях.
Ако искаме да си представим нагледно разликите между конвенционалните и биoлогични лекарства, то може да поговорим малко за напитки. За да копирате коктейла от местния бар, просто трябва да смесите съставките, посочени в рецептата на бармана в определените пропорции – и готово, получава се същата напитка, която сте опитали. Така се произвеждат конвенционалните лекарства, които са напълно еднакви.
Когато обаче говорим за биологична терапия, то тя може да се сравни по-скоро с невероятното вино, от което сте били възхитени преди няколко години на почивката ви. Ако искате да копирате това вино, трябва да вземете предвид не само сорта грозде и района, в който е отглеждано, но и уникалния процес на ферментиране, на отлежаване и т.н. Производството на вино е много по-сложно, отколкото смесването на съставките за един коктейл. Толкова сложно е и производството на биологичната терапия. Именно поради това е толкова трудно тези молекули да се преповторят, а копията да се наричат „подобни“.
Потенциалната възможност даден биоподобен препарат да предизвика имунен отговор, или т.нар. имуногенност, е сериозен проблем. Най-често имуногенността се проявява в образуване на антитела към съответния медикамент, което го прави неефективен. Наличните в момента модерни технологии позволяват да се оценят промените, които претърпява молекулата след създаването си, за които е известно, че причиняват имуногенност. Дадено биологично лекарство може като структура да е аналогично на дадено биоподобно, но второто да има допълнително прикачени въглехидрати към структурата си. Така имунната система на пациента може да разпознае двете структури по различен начин и да образува антитела само към единия продукт.
За съжаление, повечето от определящите имуногенността фактори остават неизвестни. По тази причина само клинични проучвания ще бъдат в състояние да отчетат потенциалната имуногенност на биоподобния продукт, както и най-добрия начин на приложение, дозиране, съобразени с особеностите на пациента (напр. генетични и други индивидуалности).
Биоподобните медикаменти се предписват за същите заболявания, за които и биологичните, тъй като може да се приеме, че двете лекарства ще действат по един и същ механизъм за дадените болести. Това обаче носи риск поради факта, че все още не е известно как даденият пациент ще реагира на смяната с новото лекарство.
Повечето производители на биологична терапия, както и 90% от практикуващите дерматолози, ендокринолози, онколози, нефролози, гастроентеролози, невролози и ревматолози, биха искали етикетирането да бъде различно, т.е. биоподобните препарати изрично да са отбелязани като такива, защото в противен случай това може да предизвика объркване, че приложението ще бъде същото като за биологичния агент.
В крайна сметка решението за това какво лекарство да се предпише за дадения пациент трябва да бъде взето от лекуващия медицински специалист, спрямо познанията му и индивидуалните особености на пациента.
Референции:
https://www.medscape.com/viewarticle/887888
https://www.medscape.org/viewarticle/886646
https://www.medscape.com/viewarticle/872115
DrVelikova 