Фундаментална характеристика на имунната система е, че при нормални условия тя не реагира срещу собствените на организма съставки. Това се осъществява чрез голям брой контролни механизми, които осигуряват този толеранс към „своето“ и предотвратяват разрушението на организма.

От една страна имунната система осигурява универсална реактивност срещу чужди антигени, докато в същото време се старае да не реагира срещу собствени такива. Адаптивната имунна система има два различни и вариращи репертоара, осигурени от Т и В лимфоцитите, с които реагира срещу чуждите антигени. “Случайният” принцип на образуването на тези лимфоцити допуска, че част от Т лимфоцитите и образуваните от В лимфоцитите антитела може да са насочени срещу собствени структури на организма.

В зората на модерната имунология се е смятало, че имунната система не може да реагира срещу собствения организъм. Дори великият германски бактериолог и имунолог Пол Ерлих (1854-1915) въвежда термина „horror autotoxicus”, буквално преведен като „страх от самотоксичност“, за да опише вродената неспособност тялото да се самоунищожи (в случая чрез имунната система). Днес вече знаем, че имунната система не само може да е насочена към собствения организъм, но атакувайки го, да предизвика автоимунно заболяване.

Всъщност, доказано е наличието на различни автореактивни клетки и автоантитела, които не причиняват болести увреждания (т. нар. нормална автореактивност в организма).  Защитата на организма от автореактивността се осигурява от  регулаторните механизми на имунния толеранс към собствените антигени (или т. нар. автоимунен толеранс). Поради това, че репертоарът на имунната система трябва да е изключително разнообразен, за да отговори на всеки потенциално опасен агент в околната среда сред милиардите такива, допуска се и образуването на автореактивни клетки и от двата клона.

Т. нар. „забранени“ автореактивни клонове лимфоцити са насочени и готови да атакуват собствени клетки на организма. Образувани са в тимуса като всички останали, но са се изплъзнали от контрола му. Съдбата на такива автореактивни лимфоцити е да бъдат подложени на негативна селекция в тимуса, където да загинат. Изследвания, обаче, показват, че малка част от автореактивните лимфоцити „избягват“ тимусния контрол (т. нар. централен толеранс). Нормално в репертоара на имунната система присъстват такива клетки, само че тяхното развитие и функциониране е подложено на множество регулаторни механизми, които ги потискат (т.нар. периферен толеранс). Така дори да попаднат в кръвта, автореактивните клетки няма да предизвикат заболяване. Ако и контролът, осъществяван от периферния толеранс, се наруши, възникват автоимунните заболявания. В заключение, имунната система не е съвършена, но автоимунното заболяване възниква едва когато контролът върху имунната система се провали на много нива.

Референции:

Clinical Immunology, 5th Edition (2018): Principles and Practice; Robert Rich Thomas Fleisher William Shearer Harry Schroeder Anthony Frew Cornelia Weyand

https://www.elsevier.com/books/clinical-immunology/9780702068966

Autoimmune mom http://www.autoimmunemom.com/

Обща и клинична имунология, Д. Стайс, Е. Тер, Т. Парслоу.