Еозинофилният езофагит (ЕЕ) е хронично имуномедиирано възпалително заболяване, свързано с повишена ативност на Th2 хелперните клетки. То се характеризира хистологично с преобладаващо натрупване на еозинофили в лигавицата на хранопровода с последващо развитие на фиброза.

Клинично се характеризира със симптоми, свързани с нарушени функции на хранопровода, които намаляват качеството на живот, въпреки че изследванията не са показали повишен риск от развитие на рак или смърт.

Първоначално ЕЕ е смятано за много рядко заболяване, докато сега се знае, че заболеваемостта е нараснала през последните години от 0,35 случая / 100 000 души до 9,5 случая / 100 000 души в САЩ. Причините за това бързо нарастване не са добре проучени, като повишеата честота не е свързана само с подобрената диагностика.

Въпреки че ЕЕ засяга главно хора на възраст между 20–40 години, заболяването може да се срещне във всички възрастови групи. EE преобладава при мъжете (съотношение мъже-жени 3:1). Около 50–60% от пациентите имат анамнеза за атопичен дерматит преди да бъдат диагностицирани с ЕЕ.

Скорошен мета-анализ потвърди по-висока честота на ЕЕ при възрастни, отколкото при деца: 43,4 / 100 000 спрямо 29,5 / 100 000. Въпреки това, честотата и разпространението на ЕЕ са сравними със стойностите за болестта на Крон.

Генетични проучвания са идентифицирали множество гени, които могат да допринесат за развитието на ЕЕ, включително гените за CCL26 (кодиращ еотаксин-3), калпаин 14 (CAPN14), тимусен стромален лимфопоетин (TSLP), STAT6 и др. Въпреки това съществено влияние има и околната среда и епигенетичната регулация.

Патогенезата на ЕЕ е резултат от сложното взаимодействие между генетика, фактори на околната среда и антигенните стимули от храната или аерозолите.

Експозицията на алерген води до представяне на антигени и диференциация на Th2 клетки, секретиращи интерлевкин (IL)-4, IL-5 и IL-13. Тези цитокини допълнително усилват производството на други медиатори като CCL26 / еотаксин-3 и регулират периостина, експресиран от епителни клетки и фибробластите.

Белтъците calpain, desmoglein и filaggrin заедно с натрупаните еозинофили разрушават епителната бариера на хранопровода. Еозинофилите също освобождават IL-9, който влияе на мастоцитите. В патофизиологията на болестта  се включват още базофили и плазматични клетки, секретиращи IgG4. Тези имуноглбулини се намират в изобилие в lamina propria на лигавицата, но тяхната значимост за заболяването е все още неясна.

Субепителиалната фиброза, медиирана от TGFb1 заедно с IL-13, допринася за ремоделирането на lamina propria, което е често усложнение на заболяването.

Клиничните признаци на ЕЕ варират значително при пациентите – от липса на симптоми до дисфагия (нарушено гълтане), при консумация на определени твърди храни. Леката форма на ЕЕ обикновено не смущава живота на пациентите, което може да доведе до забавяне на диагнозата.

Текущите консенсусни критерии, важни за диагнизата на ЕЕ, включват:

• симптоми на хранопровода;
• изразено еозинофилно възпаление на хранопровода (над 15 еозинофили на поле.

Наскоро беше документирано, че отговорът към терапия с инхибитори на протонната помпа (PPI) не е част от диагностичните критерии, а по-скоро подходящо и ефективно лечение за някои пациенти.

Въпреки усилията за изясняване на патогенезата на ЕЕ и увеличаването на броя на клинични изпитвания, практически лечението на ЕЕ често е предизвикателство поради различни противоречия, свързани с терапевтичните подходи и необходимостта от дългосрочно лечение.

Интензивните проучвания на заболяването разкриха много от патофизиологичните особености на ЕЕ, което доведе до значителен пробив в терапевтичните възможности. Усилията в лечението на ЕЕ са посветени на оптимизиране на протоколите за елиминиране на определени храни, лекарствена терапия с PPI, локални и системни кортикостероиди, хирургични подходи, проучване на експериментални възможности за лечение, като например биологични лекарства за лечение на рефрактерни ЕЕ.

Повече за терапевтичните възможности можете да прочетете тук.

Референции:
1. Clayton F, Peterson K. Eosinophilic esophagitis: pathophysiology and definition. Gastrointest Endosc Clin N Am 2018; 28: 1-14.
2. O’Shea KM, Aceves SS, Dellon ES, et al. Pathophysiology of eosinophilic esophagitis. Gastroenterology 2018; 154: 333-45.
3. Prasad GA, Alexander JA, Schleck CD, et al. Epidemiology of eosinophilic esophagitis over three decades in Olmsted County, Minnesota. Clin Gastroenterol Hepatol 2009; 7: 1055-61.
4. Straumann A, Katzka DA. Diagnosis and treatment of eosinophilic esophagitis. Gastroenterology 2018; 154: 346-59.
5. van Rhijn BD, Verheij J, Smout AJ, Bredenoord AJ. Rapidly increasing incidence of eosinophilic esophagitis in a large cohort. Neurogastroenterol Motil 2013; 25: 47-52e45.
6. Hruz P, Straumann A, Bussmann C, et al. Escalating incidence of eosinophilic esophagitis: a 20-year prospective, population-based study in Olten County, Switzerland. J Allergy Clin Immunol 2011; 128: 1349-50.e5.
7. Arias A, Pérez-Martínez I, Tenías JM, Lucendo AJ. Systematic review with meta-analysis: the incidence and prevalence of eosinophilic oesophagitis in children and adults in population-based studies. Aliment Pharmacol Ther 2016; 43: 3-15.
8. Chen JW, Kao JY. Eosinophilic esophagitis: update on management and controversies. BMJ 2017; 359: j4482.
9. Kottyan LC, Davis BP, Sherrill JD, et al. Genome-wide association analysis of eosinophilic esophagitis provides insight into the tissue specificity of this allergic disease. Nat Genet 2014; 46: 895-900.
10. Lim EJ, Lu TX, Blanchard C, Rothenberg ME. Epigenetic regulation of the IL-13-induced human eotaxin-3 gene by CREB-binding protein-mediated histone 3 acetylation. J Biol Chem 2011; 286: 13193-204.
11. Reed CC, Dellon ES. Eosinophilic esophagitis. Med Clin North Am 2019; 103: 29-42.
12. Abe Y, Sasaki Y, Yagi M, et al. Diagnosis and treatment of eosinophilic esophagitis in clinical practice. Clin J Gastroenterol 2017; 10: 87-102.
13. Safroneeva E, Straumann A, Coslovsky M, et al. Symptoms have modest accuracy in detecting endoscopic and histologic remission in adults with eosinophilic esophagitis. Gastroenterology 2016; 150: 581-90.e584.
14. Dellon ES, Gonsalves N, Hirano I, et al. ACG clinical guideline: evidenced based approach to the diagnosis and management of esophageal eosinophilia and eosinophilic esophagitis (EoE). Am J Gastroenterol 2013; 108: 679-92; quiz 693.
15. Singla MB, Moawad FJ. An overview of the diagnosis and management of eosinophilic esophagitis. Clin Transl Gastroenterol 2016; 7: e155.