Загубата на имунна толерантност, която води до автоимунитет при инфекция със SARS-CoV-2, може би е свързана със загуба на толерантност към собствени антигени (автоантигени) поради временната имуносупресия, която се появява по време на заболяването, както и при възстановяване на имунната система след преболедуването.
При COVID-19 има забележимо намаляване на лимфоцитите от различни линии (наречено лимфопения), включително хелпърни Т лимфоцити CD4 +, цитотоксични Т лимфоцити CD8 + и регулаторни Т клетки. Последните играят ключова роля за предпазване от възникване на автоимунни заболявания.
Причината за тази характерна и преходна лимфопения е неясна, но можем да предположим, че тя е многофакторна и включва индукция на апоптоза („умиране“), ефект на цитокини като интерферон тип I, спиране на диференциацията им в костния мозък, или преразпределение на лимфоцитите от кръвта към местата на активна инфекция, причинено от хемотаксични молекули. Преразпределят се също и клетки на вродения имунитет като моноцити / макрофаги и дендритни клетки.
Броят на лимфоцитите отново се повишава, след като пациентът се възстанови. По време на възстановяването, обаче, може да се случи възникване на нерегулиран имунен отговор, включително автореактивен (насочен към собствените тъкани). Това е и първата стъпка към автоимунитета.
Потискането на имунитета, което се появява по време на инфекция със SARS-CoV-2, както и преразпределението на клетките на имунната система, е свързано с редица промени и рискове за организма. От една страна има преходно намаляване на сентинелния ефект на антиген-представящи клетки, които „патрулират“ и изследват за наличие на свободни собствени антигени, които бързо да бъдат „скрити“ от имунната система. От друга страна се забелязва и загуба на толерантност към някои собствени антигени.
Съобщава се също така, че регулаторните T лимфоцити също са потиснати. Резултатът от това е безконтролно активиране на лимфоцитите, които са специфични за собствени антигени.
Подобни явления се наблюдават в клиничната практика, когато форма на преходна имуносупресия или имунодефицит възниква при различни „изпитания“ на организма – бременност и раждане, приложение на химиотерапия при рак, рязко спиране на глюкокортикоиди или анти-TNF лекарства при пациенти с туберкулоза, или започване на лечение за ХИВ инфекция.
Предполага се, че SARS-CoV-2 може да предизвика възникване на автоимунни заболявания, свързани със състояние на преходна имунна недостатъчност на компоненти както на вродения, така и на придобития имунитет поради неправилно или безконтролно разпознаване на автоантигните.
По време на възстановителния период след инфекция може да се случи същото.
Има данни за следните автоимунни заболявания, възникнали след инфекция със SARS-CoV-2 – системен лупус еритематозус, автоимунна хемолитична анемия, автоимунна тромбоцитопения, синдром на Guillain-Barré, васкулит, множествена склероза, както и някои автовъзпалителни състояния при деца, включително болестта на Кавазаки.
Някои симптоми, свързани с наличие на системни автоимунни заболявания, могат да се появят по време на инфекцията и да продължат след оздравяване с месеци – умора, болки в ставите, „sicca“ синдром, миалгии и други. Част от тромботичните явления при COVID-19 са свързани с развитието на антифосфолипидни антитела, като най-вероятно се появява и антифосфолипиден синдром.
Изчерпването на фактори от системата на комплемента, отлагане на имунни комплекси, както и образуването на анти-нуклеарни антитела и по-специално анти-ДНК антитела при някои пациенти също могат да бъдат свързани с автоимунни явления. За смeтка на това, при ваксинирането срещу COVID-19 съществува основно теоретичен риск за обостряне или възникване на ново автоимунно заболяване, в пъти по-нисък в сравнение с естественото преболедуване.
Във връзка с това са предложени няколко хипотези, свързани със SARS-CoV-2 инфекцията. Веригата от събития, която се случва при някои пациенти, включва хипервъзпаление, провъзпалителни цитокини като интерлевкин (IL) IL-1, IL-6, IL-17 и TNF-α и маркери на системно възпаление като С-реактивен протеин или феритин, като краен резултат може да доведе до възникване на автоимунна болест или обостряне на такава.
Въз основа на четирифазния модел на заболяването (Фаза 1: „вирусна фаза“, при която вирусът попада в тялото, Фаза 2: хиперреактивност на имунната система, Фаза 3: състояние на хиперкоагулация и Фаза 4: увреждане на органите и смърт), се предлагат различни хипотези за развитието на т.нар. „кръстопът“ или „среща на автоимунитет/автовъзпаление и патогенезата на COVID-19.
Вероятността за развитие на автоимунни заболявания се основава на:
- генетично предразположение, което включва полиморфизми на човешки левкоцитни антигени (HLA) и някои не-HLA гени;
- пола (по-често срещано при женския пол);
- възраст (по-често в репродуктивна възраст поради ефекта на естрогените);
- фамилна анамнеза за автоимунни заболявания;
- индивидуална анамнеза за автоимунни заболявания (което прави индивида по-податлив на развитие на друго автоимунно състояние);
- и наличието на автоантитела към нуклеарни (ядрени) антигени.
Всеки от тези предразполагащи компоненти е допълнителен при оценка на индивидуалната предразположеност за развитие на автоимунитет. Както вече споменахме, автоимунитет е състояние, при което се наблюдава загуба на имунна толерантност към собствени антигени.
В заключение, развитието на автоимунни състояния след инфекция с COVID-19 може да бъде свързано и с двата фактора: преходна имуносупресия на вродения и придобития имунитет, водеща до загуба на самотолерантност към собствените антигени и форма на неподходящо възстановяване на имунната система при лица с предразполагащи състояния за автоимунитет.
Референции:
DrVelikova 