VelikovaMD

Не съм писател. Но от дете мечтая да пиша.
Не съм журналист. Но винаги съм искала да коментирам важните теми за обществото.

Днес пиша това есе, защото повече не мога да мълча.

От няколко дни усещам непреодолима нужда да коментирам наболелите проблеми в страната и в света, но думите ми убягват. Чета анализи, следя експертни мнения, но се страхувам да изразя позиция – дали няма да направя грешки? Дали съм достатъчно компетентна?

Но осъзнах нещо просто – няма нужда да си експерт, за да знаеш кое е добро и кое е зло.

Гласът, който не може да бъде заглушен

Радослав Бимбалов каза: „Свалете грима поне за ден.“ Тези думи ме прободоха в сърцето. Защото днес всички носим маски – страхуваме се да покажем истинската си същност, да заемем позиция, да се противопоставим на несправедливостта.

Имам опит в заемането на позиция. Винаги ми е било лесно, когато става дума за наука. По време на пандемията (но и преди, и след нея) твърдо защитавах значението на ваксините за спасяване на човешки животи. Не се страхувах от негативни коментари, защото знаех какви са научните факти. Получавах обиди, заплахи, но това не ме разколеба.

Днес обаче въпросът е друг – как да говоря за политика, когато не съм политик? Как да пиша за война, когато не съм военен кореспондент?

Но пак стигам до същия извод – няма нужда да си експерт, за да знаеш кое е зло.

Защо не мога да бъда толерантна към нетолерантността?

Заявявам позицията си:

• Осъждам руската инвазия и пълномащабната война на РФ срещу Украйна.
• Ненавиждам езика на омразата и агресията.
• Не приемам вандалските атаки срещу културни събития.
• Не мога да толерирам хомофобията, сексизма, расизма, антисемитизма и насилието.
• Категорично се противопоставям на терористичните организации и идеологиите, които насаждат омраза и страх.

Когато изразих тези виждания в социалните мрежи, някои хора реагираха бурно. Съсед спря да ме поздравява. Двама познати ме премахнаха от приятелите си във Facebook. Колежка, която преди време беше гост в блога ми, ме атакува публично, защото според нея „съм нетолерантна към нетолерантните“.

Но какво значи това? Че трябва да проявявам разбиране към хората, които насаждат омраза? Че трябва да се примиря с агресията?

Не. Не мога. Не искам.

Гласът от Украйна

Вторият човек, който ме провокира да напиша това есе, е Тетяна. Тя е имунолог, майка на три деца, художник. Украинка. Запознахме се преди близо 10 години на едно имунологично училище, проведено в Амстердам, Холандия, докато бяхме докторантки и специализантки, носейки със себе си неудобството и неувереността, че идваме от Източна Европа.

Преди няколко дни я попитах как е. Чувствах се лицемерно – аз живея в сигурност, а тя – във война. Но знаех, че трябва да питам. Тя ми каза същото, което ми е казвала винаги от началото на войната: „Бори се с дезинформацията.“

И така, днес преодолявам липсата си на компетентност в политиката, журналистиката, съвременната история. И пиша.

Няма неутралност в морала

Някои твърдят, че доброто и злото са относителни. Че няма абсолютни истини. Че всички имаме своя гледна точка.

Може би е така.

Но ако виждаш зло и не правиш нищо, ти го подкрепяш. Нещо повече, вярвам, че мълчанието в лицето на омразата и агресията е равносилно на съучастие.

Автор: Цветелина Великова