VelikovaMD

Д-р Радина Андонова, д.м., е специалист по инфекциозни болести с над 12 години опит по специалността. Към момента е и специлизант по ревматология. Специализирала е във Военномедицинска Академия. През 2018 г придобива ОНС „доктор”, след което работи до 2022 г. и като военен лекар. Провела е специализация по инфекциозни болести в CHUV Лозана, Швейцария, има множество специализации в областта и в Дания, Ирландия, Словакия, Холандия, Испания.

От 2022 г. е част от екипа на Клиника по инфекциозни болести към УМБАЛ „Софиямед”. Преглежда и в ДКЦ „Софиямед”. Асистент е към Софийски университет, като преподава на студенти по медицина и здравни грижи. Член е на БДИБ, ESCMID, ILADS. Автор е на над 50 научни публикации и над 30 научни съобщения.

Много Ви благодаря за това, че се съгласихте да отговорите на най-честите въпроси на нашите читатели за инфекцията с EBV. Тя винаги ли протича като инфекциозна мононуклеоза или има и други форми на изява?

Д-р Андонова: EBV-инфекцията е предизвикателство за нас – клиницистите, защото може да протича по много и различни начини. Като част от херпесната група вируси, с EBV се е срещнало повече от 85% от населението до 25-годишна възраст. Типичната клинична картина – инфекциозна мононуклеоза, наблюдаваме най-често в юношеските години, тъй като заболяването се предава при близък и продължителен контакт. Неслучайно носи името „болест на целувката”.

Децата в детските заведения също често се срещат с вируса, като в ранните детски години често не наблюдаваме типичната клинична картина, а заболяването протича или безсимптомно, или субклинично, или с изолирана симптоматика, което е свързано и с все още незрялата имунна система на детския организъм.

Възможно ли е човек да бъде заразен с EBV и да няма никакви симптоми?

Д-р Андонова: Да, както подчертах по-горе, заболяването може да протича безсимптомно или като банална респираторна вирусна инфекция, по-често в ранна детска възраст. В по-напреднала възраст по-често наблюдаваме разгърната клинична картина на инфекциозна мононуклоза.

Какви са основните симптоми на инфекциозната мононуклеоза и как тя се различава от други вирусни инфекции?

Д-р Андонова:  

Типичната клинична картина включва изразен токсиинфекциозен синдром, като фебрилитетът може да достигне до 39 – 40 градуса и може да продължи две, три, понякога и повече седмици с тенденция за намаляване на температурата. Може да има периоди без температура, след което да се повиши отново, изразена обща отпадналост, ставно-мускулни болки.

На фона на тези симптоми се появяват силни болки в гърлото, среден до тежък ангинозен синдром, с тонзиларни налепи и оток на лигавицата, понякога дори затрудняващи преглъщането и говора.

Също силно запушен нос и характерно носово говорене, лимфаденомегалия, като най-често се увеличават шийните лимфни възли, които могат да достигнат големина на яйце, те са болезнени и оточни. 

Често се наблюдава и увеличаване на аксиларните и ингвинални лимфни възли. Висцералната лимфаденомегалия (увеличени лимфни възли в коремната кухина) също се наблюдава в не малък брой от случаите, като при силно увеличение ad portam hepatis може да се наблюдава постхепатална жълтеница.

Нерядко наблюдаваме и хепатит, тъй като вирусът е и хепатотропен, освен лимфотропен, със засягане на чернодробната клетка, увеличаване на трансаминазите с или без увеличение на билирубина.

Наблюдаваме хепато-спленомегалия (увеличен черен дроб и слезка), като слезката понякога достига значителни размери, което налага спазването на определен двигателен режим известен период от време след преболедуване.

Как се диагностицира EBV инфекцията – чрез какви изследвания и какво показват те?

Д-р Андонова: При една типична клинична картина на инфекциозна мононуклеоза, диагнозата би могла да се постави сравнително лесно и дори чисто клинично, макар че често пъти при пациенти с фебрилитет и ангина не се мисли и за това заболяване, а веднага се назначава антибиотична терапия.

Даването на антибиотик от бета-лактамната група на пациент с остра EBV-инфекция често води до появата на специфичен обрив, който ние наричаме „ампицилиново морбили”. Той има изцяло имунологичен характер, няма алергична генеза и отшумява от самосебе си. Това също често ни помага в поставяне на диагнозата още при анамнезата и статуса на пациента.

Рабира се, за диагнозата ни помагат редица лабораторни изследвания – кръвна картина, при която често наблюдаваме умерена до изразена левкоцитоза, но с лимфо-моноцитоза. Понякога може да има тромбоцитопения във връзка със спленомегалията, рядко наблюдаваме левкопения при пациентите.

Ако кръвната картина е пусната прекалено рано, все още може да липсва типичната лимфомоноцитоза. Покачват се умерено и някои маркери на възпалението, като CRP, могат да бъдат повишени, както стана ясно по-рано и чернодробните ензими. След като сме се усъмнили за тази диагноза, следва, разбира се и серологична диагностика, Все пак златен стандарт за поставяне на диагнозата, ако все още имаме съмнение за нея, си остава кръвната натривка, която се гледа от хематолози под микроскоп.

Каква е ролята на антителата срещу EBV (IgM, IgG, съответно EA, EBNA и други) – какво означава наличието им и как се тълкуват резултатите?

Д-р Андонова: Серологичната диагностика има голямо приложение при тази инфекция. От една страна за поставяне на диагнозата на асимптоматична или симптоматична такава, а от друга – да се определи евентуална давност на инфекцията. Използваме я и за диагностика на някои EBV-свързани тумори, а също и за да се определи риска от EBV-асоциирани постттрансплантационни лимфопролиферативни нарушения (PTLDs).

Понякога се използват и молекулярно-диагностични методи, особено при имуносупресирани пациенти или за мониториране на терапевтичен успех. Най-често изследваме антитела срещу вирусния капсиден антиген – anti-EBV VCA IgM, IgG.

Те се появяват почти по едно и също време, като наличието на IgM говори за остра, прясна инфекция. IgG остават за цял живот след среща с вируса, а IgM изчезват след няколко седмици, като понякога може да персистират и до 6 месеца. 

Наличието на антитела срещу EBNA-1, заедно с налични anti-EBV VCA IgG, обикновено говори за стара, прекарана в миналото инфекция, докато наличието на анти-EBV-VCA IgM и IgG или само IgG, но без антитела към EBNA-1, говори за все още прясна или съвсем скорошна инфекция. Антитела срещу EA намираме положителни или при остра инфекция, или при реактивирана такава.

Като херпесен вирус, EBV остава в тялото за цял живот след срещата с него, като определени състояния, най-често, свързани с имуносупресия, довеждат до реактивация на вируса. Реактивацията би могла да се докаже и с PCR (търсене на EBV DNA) от букална лигавица. Симптомите при нея могат да варират от изразена и постоянна умора и обща отпадналост, през чести ангини, сухота и болки в гърлото, съпровеодени с лимфаденомегалия, до развитието на някои EBV-свърззани карциноми.

Може ли EBV инфекцията да има дългосрочни последици за здравето и какво трябва да знаем за връзката ѝ с автоимунни или онкологични заболявания?

Д-р Андонова: Все по-често се говори за връзката между вирусни заболявания и онкогенетичния им потенциал, както и за допринасяне „отключването” на някои автоимунни процеси. EBV се свързва с появата на някои синдроми на централна и периферна нервна система – автоимунни енцефалити, миелити, Гилен-Баре синдром, все по-често се говори за връзката на вируса със заболявания на щитовидната жлеза.

Доказано, вирусът е причина за някои туморни заболявания – напр. лимфома на Бъркит, Ходжкинов лимфом, назофарингеален карцином, като при пациенти с компрометиран имунитет (особено при HIV-инфекция) – AIDS- свързан плазмабластен лимфом, първичен ефузионен лимфом, периферен Т-клетъчен лимфом, стомашен аденокарцином, мозъчни лимфоми и др.

Кога EBV инфекцията изисква лечение – има ли случаи, в които се налага медикаментозна терапия, и кога е достатъчно само симптоматично лечение?

Д-р Андонова: При пациенти с изразен токсикоинфекциозен и ангинозен синдром, особено с изразени налепи по сливицие и сериозен оток на назофарингеалната лигавица, често налага прилагането на кортикостероидна терапия, тъй като се затруднява значително преглъщането, а понякога и дишането.

Наличието на висока температура и отпадналост понякога изисква парентерална рехидратация, антипиретици, а чернодробното засягане изисква лечение с глюкозни разтвори, хепатопротектори, постелен режим и спазването на диетичен и двигателен такъв (свързано и със спленомегалията).

Леките към средни форми могат да се лекуват и в амбулаторни условия, като за този тип херпесен вирус не разполагаме със специфичен противовирусен препарат, а се използват имуностимулиращи средства, като adenosine acedoben dimepranol, даващ доста добри резултати.

Интервюто подготвиха: д-р Цветелина Великова и Весела Енчева

Онлайн консултации с д-р Андонова: https://www.healee.com/bg/513593