VelikovaMD

Понякога се опитвам да си представя какво са мислели и чувствали нашите будители. Просто посядам и започвам да рисувам картините в главата си, опитвайки се да опиша всеки малък детайл.

Представям си как са се справяли с тежестите на битието – как е имало дни, в които са били гладни и жадни; дни, в които не са спали; дни, в които са били безкрайно изморени и болни, но дори с мисълта за непрекъснатия риск за собствения си живот, са продължавали да вършат работата си без да показват отчаянието си, дори когато ги е помитало.

Как са вървели в мразовити зимни нощи, как са се криели в гората, как са изкачвали планината, как са писали трудовете си тайно на мъждукаща светлина — с треперещи ръце, но с вяра в сърцата. Как са учили децата на четмо и писмо, с търпение и надежда.
Как са увличали своите съграждани и съселяни — с тихо говорене или с пламенни речи — да искат повече от живота:
не богатство, а свобода;
не охолство, а просвета;
не власт, а достойнство.

Представям си страданията им — или поне се опитвам. От удобството на днешния ден е трудно да усетим колко скъпо е било всяко „бъдеще“, всяка дума за свобода, всяко вярване и мечта. И ми се иска по-често да мисля за това, което са направили.

Много от тях не са доживели да видят мечтата си изпълнена.
А ние я имаме — и често я приемаме за даденост.
Всеки ден рискуваме да загубим не живота си (той се губи само веднъж), а свободата — онова тихо, невидимо право да мислиш, да търсиш, да бъдеш.

И в този ден — Деня на будителите — нека наистина помислим за тях.
За наследството, което са ни оставили.
И ако дори за миг искаме и вярваме в същите ценности,
ако пазим знанието, любопитството, смелостта —
тогава и ние продължаваме тяхната традиция.

Автор: Цв. Великова