VelikovaMD

Неделен следобед.
Представяш си, че ще отпуснеш умореното си тяло с чаша кафе, любимата книга и топло одеялце.
Ще се насладиш на безвремие, на спокойствие.
Не искаш нищо друго освен мир – за ума, за сърцето, за уморената си душа.

Мечтаеш за тишина.
За подредени мисли.
За усмирени разсъждения, а не препускащи коне.

И тогава, реалността те застига.

Измъчвани животни.
Бездушни изверги.
Справедливост, която я няма.
Хора, загинали в пожар, докато слушат музика.
Война. Разруха. Отвлечени.
Пропадащи държави. Растящ брой диктатори.
У нас. По света.
В теб.

Понякога не можеш да задържиш сълзите си.
Не защото си слаб, а защото сякаш нищо няма смисъл.
И се питаш – какъв свят сме построили за себе си?

Страх те е да зададеш въпроса другояче:
„Това ли ще оставим на децата си?“

Затова не го задаваш.

Какъв е смисълът да сме хора, ако правим живота на другите същества по-лош и по-непоносим?
Какъв е смисълът, ако залезът на слънцето носи и залез на надеждата?

Неделният следобед приключва.
Кафето е изстинало.
Книгата остава затворена.
Одеялото не носи топлина.

Но утре слънцето ще изгрее отново.
Може би с него – и нещо по-добро.

Автор: Цветелина Великова